Ивинела Самуилова: “Аз живея чудесно, в най-буквален смисъл…”
(Разговор на София Папазова с Ивинела Самуилова, ексклузивно за Public Republic)
Как се роди идеята да напишете първата ви книга „Животът може да е чудо“?
- Случи се спонтанно. Бих казала дори, че книгата сама написа себе си – аз само се забавлявах с процеса. Наистина бях силно впечатлена от метода на работа на Алексей Бъчев, психолог с много интересен и оригинален подход към реалността. Алексей е и прототип на главния герой в романа. Докато самата аз посещавах негови курсове, предназначени за психолози, си мислех, че този подход може да бъде ползван от всеки.
Може би защото не съм психолог, успях да видя колко полезен може да е той в ежедневието на обикновен човек като мен, който търси начини да създаде една по-конструктивна и положителна нагласа към живота, да излезе от проблематичното мислене и да преобразува реалността си от сиво и безрадостно ежедневие в чудно и радостно преживяване. Чрез книгата намерих начин този подход да стане достояние на повече хора.
Планирахте ли поредицата от трите книги или тя се случи впоследствие? Цикълът вече затворен ли е или да очакваме четвърта книга за Ади?
- Мога да кажа, че идеите за следващите книги бяха заложени в първата. Разбира се, по-дълбокото осмисляне дойде впоследствие. Четвъртата книга, в която Ади е главна героиня, ще излезе през месец юни тази година (2014). (Интервюто е направено преди излизането на книгите "Къде отиваш, пътнико?" и "Гатанки от небето" - б.р.)
Това ли е вашето призвание – да пишете?
- Обичам да откривам и да създавам нови взаимовръзки между нещата – имам предвид на идейно ниво. Мисля, че чрез писането ми се получава най-добре да отразявам тези мои своеобразни открития и различни гледни точки. Засега чрез писане успявам да дам най-доброто, на което съм способна и надявам се – да бъда полезна по най-добър начин с това, което правя.
В този смисъл – да, предполагам писането в известен смисъл може да се нарече “мое” призвание. Въпреки че аз предпочитам да гледам на него като на Божи дар, за който мога само да съм благодарна и да се старая да развивам по най-добрия начин и в полза на други.
Фактът, че сте учили и ПР помага ли ви да пишете и продавате книгите си или се доверявате изцяло на ПР-екипа на издателство „Хермес“?
Аз съм учила богословие. ПР-ът е допълнителна квалификация – също както и заниманията ми с психология и журналистика. По-скоро умението ми да боравя с езика и да пиша ми е помагало в работата ми – и като журналист, и като ПР, когато съм се занимавала с това. ПР-ът има отношение предимно към поддържане на взаимоотношенията с хората, които вече са избрали (закупили) даден продукт – не толкова с това да им бъде продаден този продукт.
Истината е, че аз поддържам чудесни отношения с моите читатели, но не като ПР, а защото те са сродни души. Във фейсбук имаме група “Животът може да е чудо”, която създадох след излизането на книгата. В тази група вече има над шест хиляди души. (Към месец март 2016 година групата наброява близо 13 000 участници - б.р.) Това е читателска група – за хора, които вече са чели книгите ми и ги харесват. (Към месец февруари 2016 година групата наброява близо 13 000 участници - б.р.)
Там си помагаме с идеи в духа на подхода на Алексей за решаване на различни проблематични житейски ситуации. И много се смеем. ИК”Хермес” вършат най-важната работа – книгите да са добре разпространени по книжарниците в страната. Разбира се, правят и каквото е необходимо, за да стигне първоначално информацията за излизане на книгите до читателите, организираме и срещи с тях. За моя радост, при моите книги сработи възможно най-добрия ПР – този от уста на уста между самите читатели.
Относно триковете на Алексей – за зануляване, промяна на нагласата и начина на мислене относно определени ситуации, обстоятелства и т.н., прилагате ли ги наистина в собствения си живот? Бихте ли споделили някоя случка?
- Това, което Алексей “преподава” са по-скоро начини (варианти) за десугестиране (освобождаване от внушенията на социума), които всеки може да развива и адаптира творчески към собствената си проблемна ситуация. Те не са трикове, нито дори техники в този тесен смисъл на магически алгоритми, които ще свършат нашата работа вместо нас и ще ни освободят от отговорност за собствения ни живот.
Разбира се, че ги прилагам и разбира се, че действат – именно когато не гледам на тях като на панацея, а като мое съзнателно усилие да променя нагласата си и да разширя възприятието си по отношение на даден проблем. А то се стеснява, когато сме фокусирани върху проблема. Преди три-четири години щях да ви засипя със случки, но този разширен начин на възприятие е вече мой начин на живот и целият ми живот вече е една чудна случка. Искам да кажа, че вече не се чувствам като в асансьор, който непрекъснато се движи отдолу нагоре и обратно, нито ми е необходимо непрекъснато да натискам някакво копче, за да се кача нагоре.
Аз живея чудесно, в най-буквален смисъл – точно тази чудесна нагласа, за която пиша, се е превърнала в норма на живота ми. Но ако искате пример – историята със синьото сиренце, с която започва “Животът може да е чудо” е автентична. Изядох онова малко парченце преди четири години. Оттогава написах четири книги…
Няма как да не попитам за „Тайната“ и какво е отношението ви към обществото, последвало книгата и филма?
- Отношението си към “тайната” съм изразила още в послеписа към първата ми книга и то е, че аз не вярвам в съществуването на тайна някаква, в смисъл на мистична панацея за всякакви проблеми. Не мисля, че има общовалиден магически алгоритъм, който да ни освободи от отговорността за това да сме осъзнати как живеем и какво и защо се случва в собствения ни живот.
Затова именно харесвам подхода на Алексей, който не предлага рецепта, а дава насоки как да бъдем будни и осъзнати. Да използваме всички онези ресурси, които не са заключени в някакъв сейф, който може да бъде отворен само ако имаме определен ключ или парола, а са на разположение на всички – колкото в света около нас, толкова и в нас самите.
В момента, в който ваша героиня публикува обявата си за партньор, се споменава че не бива да има срок за сбъдване на пожеланото, за да няма очакване. Това според мен противоречи на теорията за силата на положителното мислене, която налага тъкмо това да си изцяло категоричен и отдаден на онова, което желаеш, което означава да има и очаквания. Така ли е?
- Както казва Алексей, когато ние чакаме нещо да се случи, животът пък чака нас да спрем да чакаме. Още повече, че в това да настояваме нещата да се случват по точно определен начин има голяма уловка, според мен. И много его. Често пъти нашите желания не са автентични, а са просто заучени модели за щастие, любов и т.н. Очакванията ни ограничават нашата същност до собствените ни претенции към живота.
Липсата на очаквания показва зрялост на духа – онова доверие, че животът е чудо сам по себе си, а ние сме възторжени проявители на това чудо. Достатъчно е да стартираме процеса, без да определяме точно “как” трябва да се случи, защото и без друго не можем да си представим и да изчерпим всички възможни чудни варианти. Нека намерението ни само открие най-добрия от тях.
Какво е мнението ви за ТЕС на Иван Петърнишки?
- ТЕС, доколкото ми е известно, е така да се каже американски суб-продукт на “Тайната”, измислен в средата на 90-те години. Аз не мога да коментирам тази практика, защото не я ползвам. Знам, че има доста практики за стимулиране на енергетиката на тялото, която пък е част от общата енергетика на Вселената. Аз лично предпочитам да стимулирам моята чрез дълги разходки, особено в планината.
Аз не успях да си представя образа на Ади чисто като физика. Тя красива ли е? Умишлено ли не я описвате?
- Да, умишлено съм избягвала както физическите описания на героите, така и подробностите на битието им. Повечето читатели разпознават в Ади себе си и аз исках да им осигуря повече пространство да дописват тези подробности с детайлите от собственото си битие. Според мен книгата е по-полезна, когато хората се идентифицират отвътре навън.
А аз съм наистина щастлива да видя колко много лица може да има Ади – при това не само на жени. Напоследък все по-често получавам писма и от мъже, които са се разпознали в героинята ми на ниво същност. Удивително е как там, някъде в дълбокото, наистина сме едно.
Съгласна ли сте с думите на Одри Хепбърн, че най-красивите момичета са щастливите момичета?
- Да, разбира се, с уговорката, че когато казваме “щастливи момичета” нямаме предвид някое от онези арогантно нахилени гримирани девойки в джипки, а онази чиста, мъдра, радостна и смирена светлина, която струи от очите и озарява тези, които пък имат очи да я видят.
Разговорите в групата във фейсбук заемат съществена част от текстовете ви. Не се ли притеснявате, че читателите могат да ги усетят като приказки на всезнаещи жени, каквито пишат по форумите в бг-мама например? Подобни форуми често понасят доста критика и отрицателно отношение.
- Разговорите са осмислена концепция на втората ми книга “Ако животът не е чудо”. Дебатите не са самоцелни – идеята е да покажат моделите, които щъкат в главите ни, вкарват ни в матрицата и са причина да изгубим радостта от живеенето. А така превръщаме чудото в не-чудо. Това са в известен смисъл манипулирани разговори, защото са имали за цел да изяснят определени авторови идеи.
Те обслужват историята на книгата и посланието й и не мисля, че е уместно да бъдат сравнявани с други форуми, които имат други цели. Вярвам, че разговорите в книгата могат да бъдат много полезни, ако човек има искреното желание да направи една вътрешна инвентаризация и разчистване. Своеобразен коректив.
Как започвате деня си? Коя е първата Ви мисъл?
Най-първата ми мисъл сутрин е: “Ах, колко ми се спи!” После си правя кафе и си измислям история за деня. Една от приятелките ми, с която се запознахме чрез книгите ми, ми подари много интересни зарчета – девет броя, всяко от които има различна картинка на всяка една от страните си. Сутрин хвърлям зарчетата и от картинките, които са се паднали, съчинявам кратка небивала история с положителен край. Така разчиствам и отварям пространството около себе си за чудесни истории през деня.
Ако нямам достатъчно време, просто набързо правя нещо, което никога не съм правила – например да отида до банята заднешком. Мисля, че Айнщайн го беше казал и то е част от принципите в подхода на Алексей: “Ако искаш нещо, което никога не си имал, направи нещо, което никога не си правил”. Така че още от сутринта гледам да излизам от инерцията. За да се случва животът по чудесен начин, трябва да правим нещо – не става само по умозрителен път. Моето работещо “нещо” са тези забавни “техники”.
А последната преди да заспите?
- Иисусовата молитва.
