Откъс

 
ЖИВОТЪТ МОЖЕ ДА Е ЧУДО
от Ивинела Самуилова

(откъс)

Като видя тълпата от чакащи, разбра, че скоро не е минавал автобус. Докато си купи билет обаче, автобусът й дойде и както можеше да се очаква, вече бе претъпкан. Добре че нямаше задръстване и стигна бързо.
Ади слезе от возилото и пое дълбоко въздух. Усмихна се, мислейки как озапти онази нахална бабичка, която често засичаше сутрин на спирката и чието поведение вече й бе добре познато. Тази жена, на видима възраст около 70 години, винаги наконтена и гримирана, всеки път със засилка се устремяваше към автобусната врата, избутваше грубо с лакти останалите пътници и се втурваше вътре със забележителна пъргавина, за да успее да заеме седящо място. Днес обаче свободни седалки нямаше, което явно я ядоса и тя не спря да се върти и бута хората около нея, които и без това се чувстваха достатъчно дискомфортно. Понякога Ади се развеселяваше от държанието на жената, друг път се изнервяше, но сега, тъй като бе близо до нея, реши да я използва, за да провери една техника, която бяха обсъждали на семинара. Започна да отразява мислено поведението на нахалницата. Бабата я ръгна в ребрата – и Ади я сръчка наум, бабата я настъпи – и Ади я настъпи в мисълта си... Постепенно жената като че ли се поуспокои, престана да се държи все едно има люта чушка в задника и до следващата спирка кротна напълно. Преди да слезе, Ади мислено я целуна по бузата, „пожела” й хубав ден и „сложи” на врата й герданче. За нейно удивление, точно когато се промушваше покрай нея, за да се измъкне от автобуса, бабето, което досега бе виждала само намусено, широко й се усмихна.
„Я, наистина работи!“ - си каза Ади с възторг и вече в отлично настроение пое по алеята.
Тази алея притежаваше особено значение за нея. Наричаше я „вълшебната алея”. Двестата метра, които изминаваше по нея всеки ден - от спирката до работата си, - бяха едно от най-ценните преживявания в ежедневието й. Понякога си мислеше, че не би напуснала настоящата си работа, защото, ако отидеше на друго място, щеше да загуби своите 10 вълшебни минути на ден.
Беше ранна есен, но времето - доста хладно, алеята беше мокра, бяха нападали листа, имаше и лека мъгла, но едно от чудесата на алеята беше, че при всякакви метеорологични условия запазваше вълшебното си излъчване.
Вятърът понесе листа от дърветата, които обграждаха алеята от двете й страни, и те се завъртяха около Ади.
- Здравейте, листенца! – усмихнато ги поздрави Ади, при това на глас. В този миг се усети и хвърли поглед зад себе си, но там нямаше никого. Не можа обаче да не си помисли за евентуалната реакция на някой случаен минувач към ведрия й поздрав към падащите листа и се разсмя. После се сети за случката от вчера сутринта и прихна неудържимо.

Вчера сутринта беше в особеното си гадно настроение, за което имаше натуралистично определение - наричаше го „лайняно”. Не знаеше на какво се дължи фактът, че сутрин често се събуждаше в това настроение - изморена, изнервена и потисната, вместо свежа и бодра.
Понякога се справяше по-бързо с това състояние, но имаше дни, в които не можеше да се измъкне от него до вечерта.
Вчера обаче се получи много забавно. Тъкмо слезе от автобуса и зави по алеята, мислейки си, че не може да се понася в това настроение, когато изведнъж се спъна в нещо и го прескочи със засилка. В момента, в който вече изричаше наум стандартната за подобни случаи ругатня, погледна „препъникамъка”, който обаче не се оказа камък, а впечатляващо голямо и твърдо кучешко лайно. В този миг през ума й мина фразата Аз съм тази, която скача в лайна и това ново име, с което спонтанно се кръсти, й прозвуча толкова смешно и в синхрон с настроението й, че гръмко се разсмя.
В този абсурден сценарий онази личност, която усещаше нервност в стомаха, която се дразнеше от всички и всичко цяла сутрин, изчезна някъде, цялата „лайняна” реалност се стопи и за няколко секунди Ади се почувства като на някакво страхотно вселенско парти „тук и сега”, или по-скоро „никъде и никога” – всъщност остана й само усещането за веселяшко присъствие в някаква друга реалност.
След миг се върна, вече наистина „тук и сега”, сложи бързо ръка на устата си, за да потисне смеха, и се огледа на всички страни. Беше „чисто”. С усмивка на лицето вдигна крак да погледне обувката си и установи, че няма никакви видими следи от „инцидента”. В този миг духна силен вятър и довя отнякъде парче вестник, което се спря в обувките на Ади, и тя, сваляйки крака си след огледа, стъпи върху него. Тъкмо пак вдигна крак, този път за да позволи на вестника да продължи по пътя си, и погледът й пробяга по заглавие с големи черни букви: „Остават само 10 дни...” Не можа обаче да разбере до какво, защото вятърът отнесе парчетисания вестник. В същия момент в слушалките от плейъра й зазвуча едно от любимите й парчета на „Куин” - It’s a kind of magic*.

*”Това е нещо като магия” (англ.). - Б. а.

“Не нещо като, а си е абсолютна магия да скочиш в лайно” – помисли Ади и пак се закиска.

Докато се смееше, се сети за песента, с която завърши вчерашната случка. Ади си сложи плейъра, мислейки си: „И това днес си беше нещо като магия”. Натисна бутончето и въпреки увереността, че пуска същата песен, в ушите й гръмна Don’t stop me now – I am having such a good time*.

*„Не ме спирай сега – така се забавлявам”, песен на „Куин“ (англ.). - Б. а.

“О, браво! Страхотен избор!” – възкликна Ади с усмивка и припявайки под носа си, продължи по алеята.
Песента свърши точно пред портала на фирмата, Ади свали слушалките, въздъхна и мина през вратата. Учтиво кимна на портиера и се отправи към офиса си. Влезе и поздрави колегите си, седна на бюрото си и пусна компютъра. Чувстваше се като някаква множествена личност и понякога се чудеше как щяха да реагират колегите й, ако можеха да видят какво става в душата и главата й. Те я възприемаха като сериозна, дори може би малко дистанцирана, но я уважаваха. Ади се бе преместила преди няколко години от малкия си роден град в столицата и една от причините да го направи беше анонимността, която милионният град й осигуряваше. Не искаше никой да се сближава с нея, не искаше да споделя личния си живот и още в самото начало, когато постъпи на работа, отряза всякакви опити за фамилиарничене. Даваше си сметка, че сигурно има хора, които коментират зад гърба й колко е „потайна”, но това беше нищо в сравнение с малкия град, където хората като че ли осмисляха и запълваха празнотите в собствения си живот с всевъзможни коментари за битието на другите.
Мислейки за множествеността си, написа в „Гугъл” multiple personality* и излязоха над 2 милиона и 600 хиляди резултата. Ади прехвърли набързо 2-3 страници и без изненада установи, че има диагноза за нейния случай - multiple personality disorder**. Основна негова характеристика е очевидното съществуване на две или повече ясно очертани личности у едно лице, като в даден момент се проявява само една от тях. Всяка от личностите е завършена, със свои собствени спомени, поведение и предпочитания. Имаше даже и второ име на разстройството - Dissociative Identity Disorder - дисоциативно разстройство на личността. Цъкна с мишката върху линка и се изхили наум, като прочете: Може да се чудите дали дисоциативното разстройство на личността всъщност съществува. В крайна сметка, разбирането на развитието на множествени личности е трудно дори за високо обучени специалисти. Но дисоциативното разстройство на личността наистина съществува... По-нататък, естествено, свързваха появата на разстройството с евентуален травматичен опит...

*Множествена личност (англ.). - Б. а.
**Множествено разстройство на личността (англ.). - Б. а.

Ади страшно се възмущаваше на невероятната лекота, с която учени измисляха разни „нарушения” и „разстройства” като поредна диагноза за това какво не му е наред на един човек. А как злоупотребяваха с този „травматичен опит”... Тя недоумяваше колко наивно хората се оставяха да бъдат убедени от някакви така наречени „специалисти”, че са жертва на нещо или някого. Не можеше да разбере наистина ли на никого не му прави впечатление например колко са се увеличили в последните години случаите на жени, сексуално насилени от бащите си в детството... Незнайно как, изведнъж половината татковци на момиченца се оказваха някакви гнусни извратеняци. Това манипулиране на хората и изваждането на „дълбоко заровени в съзнанието им спомени”, според Ади, си беше чисто престъпление.
„В действителност в повечето случаи „жертвите” никога не са преживявали подобно нещо и ако са ставали жертви на някого, то това са били безскрупулни психолози, психиатри и всякакви други вещи душе-консултанти” – разсъждаваше тя.
Вторачена в монитора, със строго събрани вежди, като че ли чете нещо много важно и сериозно, Ади се опитваше да си отговори на въпроса дали само тя е такава, или само тя е осъзнато такава – множествена? Или може би само тя не успяваше да интегрира различните „Ади”-та в себе си?
Никак не й се отдаваше да бъде последователна като личност, затова и не обичаше да й слагат „етикети” или да се определя сама. „Добра”, „лоша”, „улегнала”, „авантюристка”, „нежна”, „груба”, „тактична”, „вулгарна”, „обичаща”, „мразеща”, „забавна”, „досадна”...  Ади знаеше, че е всичко това и какво ли още не в някакъв момент, при това - стопроцентово. Чувстваше се точно както го беше изразил един португалски поет - Във всеки ъгъл на душата ми има олтар на различен бог. И когато беше на служба на някой от олтарите, си имаше определено поведение, убеждения, вярвания, чувства, думи, дори жестове, изражения на лицето и пози на тялото. Всяка една от личностите в нея имаше собствен стил и мотивация, често напълно различни от другите й „аз”. И всяка една от тези личности явно имаше собствено отношение към живота, защото не можеше да си обясни по друг начин защо един път животът я изпълваше с възторг, друг път й изглеждаше напълно безсмислен, понякога й приличаше на въртележка в лунапарк, друг път беше досадна рутина, беше и приключение, и кошмар, и още хиляди други превъплъщения.
Ади си помисли, че всъщност тя е една тълпа от хора, в която има и интелектуалка, и естетка, и селянка, и примерна домакиня, и мръсница, и майка, и организиран човек, и купонджийка... И всички те са събрани в нейната уж една-единствена личност, при това – всяка със собствената си „митология” за живота. И всички тези персонажи я побъркваха с непрекъснатата си борба помежду си, всеки със своите си принципи, желания, стремежи...

Телефонът звънна – търсеха нея.
„Тия хора наистина ли си вярват?” - се запита Ади, докато слушаше поредното „изключително добро” предложение за рекламно обслужване.
Човекът от другата страна беше много настоятелен да се срещнат, за да й представи услугите на тяхната агенция, и на Ади не й беше лесно да го убеди да й изпрати информацията първо по имейла и евентуално да се срещнат, след като види за какво става дума. Струваше й се, че не е възможно наистина да вземат себе си и това, което правят, толкова насериозно. Ади вършеше работата си много отговорно, прецизно, задълбочено и експедитивно, но нямаше това сериозно, работохолично отношение, нито пък й отнемаше кой знае колко време и усилия и не можеше да се начуди дали хората се преструват или наистина са толкова заети и имат страшно много работа.
„Най-вероятно наистина си вярват” - реши Ади и хем се почувства като да ги е надраснала, хем й стана някак си тъжно, че самата тя не успяваше да развие подобно отношение поне към едно от нещата, които правеше. Просто нищо не й се струваше достатъчно смислено и значимо, нищо не беше Нещото, голямото призвание.
Понякога си мислеше, че това е причината, за да не постига успех, според критериите на социума – слава, власт, много пари, разнасяне на името по медиите... Най й беше мъчно за къщата, която искаше да има, но не можеше да си купи – голяма и комфортна, уютна, на чисто и тихо място, с ливади и гори наоколо. Едва ли не заради нея се беше увлякла по плоския „духовен материализъм”, както го наричаше нейна приятелка - материализъм в стил „Тайната” и разни други ню-ейдж теории за привличане на желаното, кой знае защо, винаги с акцент върху парите...
Скоро обаче Ади разбра, че при нея изобщо не става въпрос за това. Липсваше й нещо много по-същностно, смисълът по принцип, и въпреки че от 20 години изследваше различни учения, религии и практики, още не беше открила решението, което да запълни празнотата.

Точно в момента, когато дълбоко се беше отчаяла, срещна Алексей.
Записа се на някакъв семинар за психолози, от който очакваше да научи как да използва практически станалите особено популярни в последно време техники на невро-лингвистичното програмиране* наричано кратко НЛП. Беше изчела стотици страници за НЛП и я впечатляваше това, че резултатите от него настъпваха веднага, а освен това то беше сериозно обосновано като теория. Трудно й беше обаче да излезе от теорията и да започне да прави нещата на практика.

*Интерперсонален комуникативен модел и алтернативен подход в психологията, разработен от Ричард Бендлър и Джон Гриндър през седемдесетте години на ХХ век. - Б. а.

Когато влезе в залата за семинара, се почувства леко смутена – изглежда, че повечето от хората там се познаваха помежду си, а тя дори не беше психолог. Ади бе завършила богословие.
Сега, след 20 години, си даваше сметка, че го бе избрала, защото още тогава не успяваше да намери това, което ще осмисли живота й. Всички професии, за които си помисляше, й изглеждаха някак твърде повърхностни, ограничени, просто някакво тъпо занимание, с което да изтикаш годините до пенсия. Смяташе, че богословието ще й предложи нещо наистина смислено и дълбоко – все пак тук беше намесен Бог, а нали Той е извън всякакви познати рамки. Твърде скоро обаче осъзна, че е попаднала в една институционализирана в продължение на векове система, в която не само че не можеше да долови Божия глас, но която като че ли правеше всичко възможно да я убеди, че животът е безсмислен – поне докато не умреш.

Телефонът й отново звънна – този път беше Алексей. Ади излезе да говори навън. Разбраха се да се чакат в „офис 2”, както наричаха кафенето до офиса за семинарите, в 17 часа, за да обсъдят някои неща по проекта, по който работеха.

От първия път, когато с почти треперещ глас се представи пред другите участници в семинара за психолози „като богослов, който не може да намери себе си” (а камо ли Бог), бе минала повече от година. За това време в живота й се случиха и продължаваха да се случват какви ли не изумителни неща. Ади бе влязла в един процес, който не разбираше как точно действа, но непрекъснато наблюдаваше невероятните ефекти от него. Алексей ги беше въвлякъл там и за хората с по-стандартна представа за света някои от нещата, които правеха, бяха твърде шантави, но Ади беше във възторг.

Всъщност всичко започна след семинара, когато групата от 7-8 души се премести в близкото заведение, за да се почерпят. Другите си говореха за разни случаи с клиенти, използваха специфични термини и Ади не се чувстваше съвсем на място. Въпреки това, след чаша вино, се престраши да се обърне към Алексей и да зададе така вълнуващия я въпрос за смисъла. Започна завоалирано, като не говореше за себе си, а по принцип:
- Алексей, какво би казал за човек, който не може да намери смисъла и каквото и да прави, всичко му се струва незначително и дори напразно.
- Ами, значи този човек много мисли – каза Алексей и Ади не разбра дали й отговори сериозно или просто отби въпроса. Усети напрежение в стомаха си, като че ли е на изпит, дланите й се изпотиха и лицето й пламна. Ади запали цигара, за да прикрие притеснението си, и въпреки че разговорът пак беше поел в някаква друга посока, тя реши да използва случая и да получи отговор.
Алексей беше до нея и тя го докосна леко по ръката, за да привлече вниманието му. Когато той се обърна към нея, Ади каза:
- Не мога да намеря призванието си, не знам какво искам да правя, чувствам се като изгубена, не мога да осмисля живота си и това страшно ме потиска.
- Какво обичаш да ядеш най-много? – попита Алексей.
Останалите бяха млъкнали, слушаха разговора и сега се засмяха. Ади сигурно щеше да се смути и да сметне въпроса за неадекватен, ако вече не беше доловила от отношението на останалите, че Алексей е някакъв по-особен човек. Тя се замисли за момент. Другите я гледаха изпитателно, някой не издържа и подхвърли:
- Шоколад!
- Не – каза Ади. - Обожавам шоколад, но най-много обичам... синьо сирене.
Изобщо не разбра откъде това сирене й дойде на ума, никога не се беше замисляла какво обича да яде най-много, но само като го каза, и устата й се изпълни със слюнка.
- Ммм... – промуча тя.
От няколко страни се чу:
 - Пфу, гадост!
Всички започнаха да се смеят, но веднага млъкнаха, когато Алексей започна да говори:
- Слушай сега какво ще направиш. Ще си купиш синьо сиренце...
- Имам! – възкликна Ади.
-  ...Ще си отрежеш едно мъъъничко парченце – продължи Алексей. - Ей толкова. – Той показа на пръста си около 1 см.  - Ще го сложиш в една голяяяма чиния, ще вземеш една голяяяма вилица...
- Може ли онази, с двата зъба, която е в кухненските комплекти, май че за риба се използва? – прекъсна го Ади.
- Супер! – отговори Алексей. - Ще вземеш тази вилица, ще боцнеш сиренцето и ще си го изпапкаш с най-голям кеф.
Всички се разсмяха и започнаха да пускат шеги към Ади. Тя също се смееше, но изведнъж направи сепната физиономия:
- Вкъщи сигурно ще кажат, че съм се побъркала, когато ме видят да си ям така синьото сирене.
Тя прихна силно, като си представи как я гледат близките й.
- Не е нужно да те виждат – отбеляза Алексей.
- Правилно – съгласи се Ади.
Тя остана още десетина минути, после се извини и стана да си ходи. Сега си имаше някакъв вариант и вече не я свърташе, мислеше само за това как и кога ще го направи. Благодари на Алексей, сбогува се и тръгна.

Колкото и да й се искаше, разбра, че тази вечер няма да има шанс да изяде сиренцето по „онзи” начин. Въпреки това през цялата вечер беше в приповдигнато настроение, легна си с усмивка и веднага заспа.

Сутринта чу алармата, натисна бутона да я спре и в обичайното си мрачно сутрешно настроение започна да се настройва за ставане. В един момент обаче се сети за сиренцето и почти подскочи. Едвам се успокои, за да се измъкне лекичко от леглото, без да я усети спящият й любим. Отиде в кухнята да сложи вода за кафето, мина през банята и се върна в кухнята. Около минута стоя застинала в средата на стаята и се чуди дали още сега да изяде сиренцето или първо да изпие кафето си. Реши, че е прекалено сънена, за да направи „ритуала” със сиренето както трябва, и седна да пие кафе.
Като приключи, стана, отвори вратата и се ослуша – не се чуваше някой да се е събудил още. Избра от шкафа една от големите кръгли чинии, извади сиренето от хладилника, отряза мъничко парче, колкото беше показал Алексей, и го сложи в средата на чинията. Откачи голямата двузъба вилица от комплекта, висящ на стената до печката, и пак се ослуша до вратата. Още беше тихо. С разтуптяно сърце седна на масата пред чинията, хвана голямата вилица, бодна внимателно сиренцето и го поднесе към устата си.
Ади осъзнаваше колко нелепа е ситуацията и това страшно я забавляваше. Издаде няколко звука на блаженство, когато усети вкуса на топящото се в устата й сирене. Още не беше преглътнала, но понеже се притесняваше, че някой може да влезе всеки момент и да я свари така, бързо стана, изми чинията и вилицата, подсуши ги и ги върна по местата им.
Чувстваше се много странно - някакъв възторг напираше в нея, не усещаше и грам напрежение, очакване или притеснение дали нещо ще последва след този своеобразен „ритуал” – усещането й беше по-скоро на облекчение и освобождение.

Сега, след времето, прекарано в компанията на Алексей, Ади имаше някакво обяснение за онова усещане. То идваше тогава, когато правеше неща, които нямат никаква логика, които са толкова абсурдни, че успяваха да блокират разума и да спрат иначе постоянния й вътрешен диалог. Онова, което направи онази сутрин, беше коренно различно от всички онези алгоритми, изобилстващи в разни книги в стил „направи едно, две и три, за да получиш четири”, създаващи огромни очаквания в нея, които най-често не се реализираха. Задачата на Алексей със сиренцето, напротив, по-скоро имаше за цел да унищожи самата възможност за възникване на очакване, като я извади от рамките на модела, в който беше зациклила, а именно: Ади няма призвание.

Ади включи радиото – обикновено го правеше веднага щом влезеше сутрин в кухнята, но в началото на този ден не искаше нищо да раздвоява вниманието й, докато яде сиренцето. В момента, в който го пусна, от радиото се разнесе най-популярният фрагмент от Триумфалния марш на операта „Аида”.
“Ха! – възкликна Ади наум. - Много интересно включване!”
Въпреки че й беше писнало да свързват името й с „Аида“ на Верди, стори  й се странно, че точно сега чу тъкмо този фрагмент от операта, чието име „случайно” носеше.
Бяха я кръстили Аида, защото, когато баща й поискал ръката на майка й, от радиото звучал същият този марш. Майка й по някаква причина придала специално значение на този факт и когато й казали, че е родила момиченце (в което тя, незнайно как, била сигурна още от момента, в който разбрала, че е бременна), настояла да я кръстят така – не можела да обясни защо, но била убедена, че това е името за дъщеря й.
Ади пък, също по необясними причини, растеше с едно дълбоко и искрено убеждение за собствената си изключителност. Ей така, някъде до към двадесетата си година тя просто безрезервно вярваше, че животът й ще е изключителен (защото тя ще го направи такъв). После започна да се съмнява по малко, да се обърква, да се лута и по едно време съвсем се загуби.

На следващата среща Ади разказа случката на Алексей, за да го попита дали е възможно това – със сиренцето и марша - да е съвпадение, а той каза:
- Тези неща понякога сработват по доста странен начин, често - доста шокиращо, и ефектите им се проявяват в неочаквани посоки. А аз лично предпочитам да не вярвам в съвпадения – така ми е по-интересно.

Оставаха още три часа до края на работния ден. Ади се насили да продължи с обработването на справките за месечните продажби. Отваряше файловете от търговците един след друг, после вкарваше цифрите в обобщена таблица, където можеше да се проследят общите данни. Със задоволство отбеляза, че при двата продукта, по които работеше приоритетно последните месеци, има значително и трайно увеличение на продадените количества.
Беше се съсредоточила в работата си и когато хвърли поглед към часовника, видя, че е време да тръгва за срещата с Алексей. Усмихна се, като си представи как щяха да се посмеят на случката с бабичката от сутринта. Изключи компютъра, пожела на колегите си приятна вечер и тръгна.
Излизайки от портала, вдиша дълбоко и с блажено изражение закрачи по алеята. В тази посока тя изглеждаше по-различно или просто Ади беше нагласила така възприемането си: наричаше прехода от спирката до офиса „въвеждане”, а обратната посока „извеждане”. Всъщност и двете я водеха на едно и също място, към някакво друго състояние на душата, но по различен начин.
Един гълъб, който се разхождаше по алеята, усети приближаването й, запляска с крила и точно пред нея се вдигна във въздуха. Ади усети полъха от крилата му, дори специфичната му миризма и й стана приятно.
Допреди шест месеца това просто не можеше да се случи. Ади имаше фобия от гълъби и колкото и да беше смешно за другите, тези птици я ужасяваха. Случваше се дори да преминава на отсрещния тротоар, за да избегне близостта им. Една вечер след семинара няколко души от групата излизаха заедно от сградата, а Ади вървеше най-отпред. Тя отвори входната врата и в този момент точно пред нея няколко гълъба се издигнаха във въздуха. Ади изпищя, дръпна се бързо назад, настъпи някого, залитна и ако не я бяха хванали, щеше да се просне на земята.
- Какво стана, Ади? – попита Алексей, който също бе с групата.
- Много съжалявам, изпитвам ужас от гълъби. – Все още под въздействие на уплахата, Ади плю в пазвата си и се заизвинява смутено.
Както се случваше обикновено, въпреки че лицата на останалите изразяваха съчувствие, личеше си, че се развеселиха, като разбраха за какво става въпрос.
- И защо така? – също усмихнат, но със загриженост в гласа, попита Алексей.
- Не знам, нямам никаква представа – отговори Ади.
- Не се притеснявай, ще те отървем – каза той.
- Как? – възкликна Ади.
- Ето ти задачка до следващата ни среща - като се сетиш за гълъби, рисувай ги.
- Как да ги рисувам? – Ади не разбираше съвсем какво трябва да прави.
- Както искаш. И както можеш. Просто, когато се сетиш за гълъби, вземи лист и химикал и ги рисувай, може на вестник, или на стената – където искаш и толкова, колкото искаш, докато ти писне – поясни Алексей.
- Мога да рисувам само патки – каза Ади. - Татко едно време ме научи как да направя от цифрата две патка, така че да не се разстройвам, ако ми пишат двойка в училище. – Тя се засмя и споменът за това разведри лицето й.
- Ами тогава рисувай патки, само че ти ще си знаеш, че са гълъби – каза усмихнат Алексей. - Другата седмица ще споделиш какво се случва и ще видим какво ще правим по-нататък.
         - Добре – прие Ади. Измъкна от чантата си тетрадка и химикал и както си вървеше, набързо надраска няколко патки. С усмивка поднесе рисунката към Алексей.
       - Така добре ли е? – попита тя.
- Чудесно! – поощри я той.
Най-отговорно Ади рисува патки-гълъби цяла седмица и започна да усеща как нещо в отношението й към пернатите се променяше. Тя живееше на последния етаж в една кооперация в центъра на града и от прозореца на кухнята си виждаше покривите на няколко съседни сгради, по които винаги имаше накацали гълъби. Всеки път, когато влизаше в кухнята, Ади първо плахо отваряше вратата и надничаше да види дали вътре няма гълъб: страхуваше се, че прозорецът може да е бил забравен отворен и някоя птица да е влязла.

Изненадата дойде в неделя. Докато пиеше кафето си и се разсънваше със судоку „за майстори”, един гълъб кацна на перваза. Разбира се, прозорецът беше затворен, но ако това се бе случило преди седмица, Ади щеше да подскочи и да задумка бясно по стъклото и да продължи дори след като гълъбът отдавна е отлетял подплашен. В този ден обаче Ади се надигна леко от стола, предпазливо се пресегна и лекичко, внимавайки да не изплаши птицата, почука с пръст по стъклото. Гълъбът завъртя глава към нея, направи няколко ситни стъпки по перваза и отлетя. Ади самодоволно се усмихна, седна обратно на стола и с голямо удоволствие нарисува няколко гълъбчета в бялото поле на вестника, до судоку-то.

На следващата среща с Алексей и групата тя разказа случката, но си призна, че още изпитва страх от среща на живо с гълъби. Тогава Алексей й каза да започне да отразява гълъбите, като имитира с ръце пляскането на крилата им, с движения на тялото – техните движения, да „гука”, да „кълве с човка трохички от земята”... и всичко друго, което се сети като характерно „поведение” на гълъбите.
Хората от групата се позабавляваха малко с това, направиха няколко демонстрации, посмяха се и после преминаха към упражненията, които Алексей беше подготвил за срещата.

Следващите две-три седмици Ади се правеше на гълъб, когато се сетеше и имаше възможност да се уедини. В началото търсеше такива възможности, после – само когато се сетеше, все по-рядко, докато в един момент изобщо престана да се сеща.
Разбра, че вече няма фобия, когато един ден, вглъбена в мисли, мина покрай някакъв павилион за бърза закуска и изведнъж чу плясък от криле, усети раздвижване на въздуха около нея и осъзна, че току-що е минала директно сред насъбралите се на угощение десетина гълъба, без дори да трепне.

Автобусът дойде почти веднага и Ади стигна до мястото на срещата 10 минути по-рано. Алексей беше вече там – в компанията на две жени и както обикновено, пиеше бира и пушеше цигара след цигара. Ади седна на съседната маса да го изчака и след малко той дойде.
- Няма да повярваш... – започна Алексей, докато още се здрависваха.
- Казвай – окуражи го Ади да продължи.
- Тези жени са ми колежки, може да се сещаш, че едната беше дошла веднъж на семинара – допълни той.
- Да, спомням си, беше преди около месец – потвърди Ади.
- Точно така – каза Алексей и продължи: - Тогава, след семинара, седнахме с нея пак тук и тя ми се оплака, че от две години се опитват с мъжа й да осиновят дете и непрекъснато се сблъскват с някакви пречки. Беше се отчаяла, направо беше готова да плати на някого, за да се задвижат нещата. Вика ми: „Алексей, не можеш ли да направиш някоя магийка?”, а аз й казвам: „Мога бе, как да не мога”, и просто ей така извъртяхме нещата на майтап, посмяхме се и... толкоз. Вчера ми звъни и ми казва с треперещ от вълнение глас: „Познай какво се случи?”. Аз изобщо не можах да включа и тя ми каза: „След като говорихме онзи път, нещата изведнъж се раздвижиха и се развиха със страшна скорост и вече... имаме дете!” Аз й казвам: „Честито!”... А тя ме прекъсва: „Но това не е всичко – познай как се казва момченцето ни? Алекс!”
- А стига бе! – възкликна Ади.
- Да, и нищо не сме направили – да кажеш, че нещо специално сме правили – не сме... Само извъртяхме нещата на майтап и се посмяхме, но явно това е било достатъчно да разреди напрежението и да позволи на нещата да се случат – и то много бързо – каза Алексей и с усмивка добави: - Вселената реши да ме направи кръстник.
- Нямам думи... – можа единствено да изкоментира Ади.
В момента тя гледаше доста тъпо и не знаеше какво да мисли. Хем беше сигурна, от собствен опит, че нещата сработват понякога именно така, хем продължаваше да се съмнява как такива „никакви”, на пръв поглед, „изпълнения” могат да доведат до толкова драматични промени. Просто мисленето й беше твърде дълго формирано в някакви структури и алгоритми, които бяха ясни за разбиране и можеха да бъдат проследени: ако има резултат, алгоритъмът работи, ако няма резултат – алгоритъмът не работи, но винаги можеше да се измери - както успехът, така и неуспехът. Тук обаче ставаше въпрос за нещо съвсем различно. Нямаше алгоритъм, който да е носител на възможностите – имаше само проявители на тези възможности. Тази жена, Алексей, Ади – всеки човек на практика беше проявител на потенциала, който беше на разположение на всички. Всеки можеше да проявява чрез самия себе си каквото иска. Само че никой не знаеше как и затова такива случки бяха наричани и изглеждаха като щастливи съвпадения.
Двамата помълчаха малко, после се съсредоточиха в проекта, който разработваха. Към 18,30 ч. тръгнаха към офиса за семинарите. По пътя Ади разказа на Алексей случката с бабичката, той много се смя, после й разказа негова случка със старица, която му се развикала на някаква опашка, че е застанал пред нея, а той вместо да се разправя, й подарил мислено една ябълка и след малко бабето се успокоило. Това предизвика нов смях и шеги колко лесни за манипулиране са бабичките в наши дни. Развеселени, те се качиха в офиса, където останалите вече се бяха събрали.
Алексей беше в приповдигнато настроение от случката с неговата колежка и сега я сподели на цялата група. После им разказа още две подобни „магии”, които бяха изненадали и него самия с неочаквания си резултат. Те пак бяха „приятелски сесии”, както ги наричаше Алексей. Той често работеше по този начин със своите познати.
Първият случай беше с негов приятел, който имал съвсем обикновен битов проблем – искал да направи външна изолация на жилището си, а нямал парите, които му поискали за работата. Двамата били в едно заведение, когато той споделил тази си грижа. Алексей го попитал има ли нещо – нещо съвсем обикновено, което никога не е правил. Приятелят му отговорил, че никога не е поливал цветята вкъщи. В заведението имало цветя и Алексей му казал да стане и да ги полее. Въпреки че имало доста хора, човекът проявил чувството си за хумор, съчетано с решителност, станал, поискал от бара кана с вода и минал да полее цветята пред изумените погледи на останалите клиенти. Посмели се те и Алексей му казал да звънне във фирмата, за да пробва дали няма да му дадат някаква отстъпка. Човекът звъннал на управителката и след малко затворил телефона, напълно неспособен да говори. Когато най-сетне успял да каже нещо, Алексей онемял на свой ред. Оказало се, че управителката в този момент празнувала рождения си ден и явно била в страхотно настроение, защото му казала, че ще му подарят изолацията на къщата...
Вторият случай беше с приятелка на Алексей, която му се оплакала, че трябва да изтегли кредит, защото купува жилище, но малко преди да подпише договора, кредитната инспекторка се заяла за нещо, станал голям скандал и процедурата била спряна. Жената била много притеснена, защото вече била дала капаро и разчитала на този кредит. Алексей я посъветвал да си представи някакъв образ – да прехвърли няколко на ум и да избере онзи, който усети, че й пасва най-добре. Жената помислила и казала: Амфора. Телефонът на Алексей звъннал и той излязъл навън да говори и когато се върнал след минутка, видял, че жената стои вцепенена, с опулени очи, приковани в телевизора. Тя само успяла да му посочи към екрана и когато той погледнал, видял, че дават репортаж за някакви разкопки и намерените в тях уникални археологически находки, сред които и една... амфора. Когато дошла на себе си, жената му казала, че амфората, която видяла по телевизията, била почти идентична с тази, която си представила само преди минутки. „Значи си уцелила образа” – казал Алексей и я посъветвал на другия ден да се обади на инспекторката от банката. На следващия ден жената му звъннала, за да му каже, че проблемът е решен и договорът за кредита – подписан. Не разбрала какво се е случило, но кредитната инспекторка била много дружелюбна и дори й се извинила за недоразумението.
Всички слушаха с изражения, които изразяваха едновременно удивление и недоверие. После започнаха оживено да коментират, но понеже не знаеха какво точно да кажат, нито пък да мислят, коментарите им бяха насочени предимно към уменията на Алексей да прави „чудеса”. Той се възпротиви, като им каза, че не им е разказал тези случки, за да се прави на магьосник, а за да им подчертае какво може да се случи, ако човек започне да действа от позиция, противоположна на линейното структурирано мислене. Накара ги да извадят тетрадките си, да разделят един лист на две и да запишат следното: от лявата страна - „Установена логика, линейни процеси”, а от дясната - „Отвъд логиката, нелинейни процеси”.
После им продиктува какво да запишат във всяка от графите:

Установена логика, линейни процеси:
- съответства на последователното движение;
- постъпките са на основата на логическото обосноваване;
- умения за планиране и активна реализация на плана;
- търсене на взаимовръзки;
- интелектуално мислене и разсъждение;
- детайлизация;
- състояние на определеност;
- последователно прехвърляне на варианти в търсене на нужното решение.

Отвъд логиката, нелинейни процеси:
- съответства на състоянието на суперпозиция, на цялото пространство и извън него;
- спонтанни и интуитивни постъпки;
- следване на вътрешното движение и доверие към живота;
- отсъствие на видима връзка между причина и следствие;
- чувствено и емоционално възприятие;
- цялостно, холистично възприемане на света;
- състояние на неопределеност, неизвестно бъдеще;
- едновременен поглед и намиране на нужния вариант веднага.

Алексей им каза да помислят за управлението на реалността според двата подхода и за следващия път да му кажат какво би могло да се очаква, ако се възприеме всеки един от тях.
С това срещата им приключи и Ади забърза към спирката на тролея, за да се прибере вкъщи по-скоро. Два тролея минаха покрай нея, докато вървеше, и тя разбра, че ги изпуска и ще се наложи да почака. Освен ако... „Пожелавам ти ведро настроение и ти го подарявам под формата на една голяма студена ракия” – се обърна тя мислено към някакъв въображаем шофьор. След по-малко от минута видя високите светлини на идващия от дъното на булеварда тролей. Когато той наближи, тя забеляза, че зад него се задава втори. „Брей, тия пък ще си счупят краката за една ракия” – помисли Ади и това я разсмя. „Айде, от мен да мине – и двамата получавате по едно” - продължи да се будалка мислено Ади с шофьорите, докато се качваше в първия тролей.

ххх

На следващата сутрин Ади пак стана в „лайняното” настроение. Този път обаче имаше причина – любимият й я събуди с хъркането си, което беше просто ужасно. Ади никога не беше чувала толкова мощно хъркане, изобщо отдавна не се беше случвало той да хърка (или тя да го чува), но тя знаеше какво става. „Ще те науча аз тебе, кучко” – се закани Ади наум, докато едвам се измъкваше от леглото. Беше сигурна, че е заради лекарката-хърколожка, която беше сменила възрастния доктор, когото Ади пенсионира. Въпреки че тази история се носеше като легенда сред колегите й от семинарите, тази сутрин на Ади изобщо не й беше до смях.

На Ади не й трябваше много, за да влезе в духа на това, което им показваше Алексей. След историята със сиренцето и още няколко подобни „изпълнения” самата Ади започна да генерира „щуротии” със завидна лекота. И първият й успех беше свързан с това, че прекрати хъркането на любимия си. Всъщност Ади така и не разбра дали той престана изведнъж да хърка, или тя престана изведнъж да го чува, но това изобщо не я интересуваше. Единственото, което имаше значение, беше резултатът, а именно, че след месеци мъчение, среднощно бодърстване и сутрешни сръдни, тя пак можеше да спи спокойно и непробудно цяла нощ. Идеята й хрумна след един от семинарите, на който Алексей им разказа как са „намърморили” работата на съпругата на негов приятел. Тя била от месеци безработна и не можела да си намери работа. Една вечер Алексей им бил на гости и те му се оплакали от ситуацията, а той, вместо да започне да цъка с език в знак на съчувствие и да дава стандартно безполезни съвети, ги убедил да пробват нещо по-различно. Накарал жената да развие възможно най-черния сценарий на проблема, като го хиперболизира. С негова помощ тя описала сценария, в който остава без пари, губи жилището си и отива на улицата, при което се видяла как, облечена с дрипаво палто, рови в кофите за боклук и се бори с едно бездомно псе да му изтръгне от зъбите комат хляб. През цялото това време те много се смели, а за да е още по-шантаво, мъжът й „свирел” „Марсилезата” на гребен. После Алексей накарал жената да си направи едно човече и тя измайсторила някакво с пластилина на детето им и дори му сложила крила, за да бъде по-бързо, защото задачата на човечето-помощник била да ходи и да „мърмори” на работодателите да я вземат на работа. Посмели се те здравата и седнали да пият бира. Мъжът пуснал радиото и в този миг всички се втрещили: от него се разнесла „Марсилезата”. Това се беше случило преди по-малко от месец. Днес се бяха обадили на Алексей да му кажат, че жената си е намерила много хубава и добре платена работа и го поканили на гости да пият бира и да пеят „Марсилезата”.

Ади страшно се впечатли от тази случка и реши да пробва нещо подобно, за да се справи с хъркането на любимия си, което в момента беше почти толкова важно за нея, колкото намирането на призванието й.
Тя започна да си представя какво ще се случи, ако той не спре да хърка. Видя се как се събужда посреднощ от хъркането, взема дебелия том „Братя Карамазови” от нощното шкафче, удря го по главата, той изхриптява силно и после утихва. Тя започва да го дърпа, но той не помръдва, тя светва лампата и вижда, че е размазала главата му, после звъни в полицията и се предава, а съдът я обявява за луда и я праща в психиатрия, където тя прекарва остатъка от живота си, клатейки се в люлеещ се стол, мръсна, рошава, издаваща хъркащи звуци...
Тук сценарият свърши - Ади го беше изчерпала. Усети, че й идва да заплаче. После осъзна, че това е просто една гротеска – отново превъртя сценария и този път абсурдът на няколко от сцените я разсмя, дори изпита снобско задоволство от факта, че използва за оръжие на убийството такава гениална творба като „Братя Карамазови”. После реши, че трябва да измисли и някакъв образ. Сети се, че любимият й много обича котки и нарисува едно сладко спящо котенце. Сложи листа с рисунката под възглавницата му и си легна с надежда. Да, обаче не се получи. Хъркането като че ли беше по-леко от друг път, но резултатът не я удовлетворяваше. Тъкмо беше готова да махне с ръка и да каже, че всичко това са пълни глупости, когато й хрумна, че няма как да се получи с котенцето. „Колко си глупава, Аидо! – каза си Ади. - Естествено, че двамата ще си мъркат и хъркат цяла нощ. Колкото по-сладко му мърка котката, толкова по-сладко ще си хърка той!” Помисли малко и стигна до извода, че любимият й е доста конвенционален и здравомислещ човек, уважава науката и медицината, дори има опит в тази сфера. Тогава реши да пробва с доктор. Това беше доста сложно, но успя някак да се справи с рисунката. Получи се много добре – докторът изглеждаше компетентен и с опит. Ади махна котенцето и сложи на неговото място под възглавницата лекаря, когото дори беше снабдила с инжекция в ръката за спешни случаи, и му поръча да се грижи за любимия й през нощта. Тази нощ Ади спа непробудно и когато осъзна това на сутринта, чак не можеше да повярва. Разбира се, реши, че може да е случайно. Едва дочака следващата вечер, и по-следващата, и по-следващата... „Чудото” продължи с месеци до тази, последната нощ…

Любимият й я гледаше доста изпитателно в началото, когато тя всяка вечер, преди да си легне, вдигаше възглавницата и поръчваше на доктора отдолу да се грижи за него. Той поклащаше глава и неизменно изкоментираше: „Ти съвсем се побърка с тия семинари!”.
В същото време обаче разбираше, че нещо става - Ади не го ръчкаше посреднощ, за да го разтърси, когато самата тя се е събудила от хъркането му. Скоро стигна дори дотам, че вечер я подсещаше: „Каза ли там каквото има да казваш на оня?”.
След известно време обаче листчето, на което Ади беше нарисувала доктора, се поомачка, започна да се разкъсва и тя реши, че ще го пенсионира и ще назначи някой по-млад лекар. Написа благодарствено писмо на стария доктор Хърко, пожела му здраве, дълъг и щастлив живот и тъкмо щеше да започне да рисува заместника му, любимият й се прибра. Попита я какво прави и тя му обясни, че вече за неговото хъркане ще се грижи млад доктор.
- Не може ли млада докторка? – попита приятелят й.
Ръката на Ади замръзна над листа, за миг тя замълча и накрая промълви неохотно, през зъби:
- Може, защо да не може?
Осъзнаваше, че всичко е една голяма пародия, но въпреки това не можа да потисне странното чувство на ревност, което се надигна в нея. Тя се справи с рисунката на докторката, дори малко се подразни, че я нарисува толкова добре. Вечерта, както обикновено, надигна възглавницата, за да й поръча да се грижи за любимия й през нощта, и точно в този момент, както се беше надупила на леглото по пижама, любимият й я изгъделичка по босите крака – нещо, което вбесяваше Ади. Тя подскочи, обърна се моментално и все още държейки нагоре възглавницата, му изсъска нещо злобно. После пусна възглавницата и си легна.
През нощта се събуди от хъркане, което би вдигнало и умрелите, не беше чувала такова през живота си и не вярваше, че любимият й е способен да издава такива ужасяващи звуци. Тя го ръгна силно с лакът, той се сепна, обърна се на другата страна, но продължи да спи – вече тихо. Ади обаче вече се бе разсънила и започна да разсъждава защо се получи така. Върна в мислите си сцената, когато поръчваше на младата лекарка да се грижи за любимия й през нощта, и тогава разбра, че тя сигурно е „видяла” как Ади реагира на гъделичкането. „Аха – рече си, - от тези двамата май не мога да очаквам нищо добро”. Тя се въртя в леглото още дълго, заспа чак призори и едва успя да се надигне, когато звънна алармата за ставане. Изпи кафето си, при което на няколко пъти й се догади, както винаги, когато беше недоспала, изми чиниите, направи закуска, облече се и тръгна за работа.
Чак когато стигна на алеята, се почувства по-добре. Вървеше съвсем бавно, дишаше дълбоко, с корема си, свежия въздух, като си казваше, че вдишва енергия, бодрост и радост, и издишваше, все едно избутваше с бутало въздуха от диафрагмата нагоре, казвайки си, че издишва умората и лошото настроение. От дълбокото дишане леко се замая, но същевременно се почувства доста по-добре. Изкара някак работния ден, но когато си тръгна, слезе от автобуса една спирка по-рано. Там беше пощата и Ади се насочи решително към входа. Влезе, отиде на гишето за кореспонденция и купи средно голям плик за писма и една марка за чужбина. Когато се прибра вкъщи, извади плика и марката от чантата си, откъсна лист от една тетрадка, седна на масата в кухнята и започна да пише на английски:

“Да се отнесе до когото трябва:

Уважаеми г-жо/г-не,

Настоящото писмо препоръчва доктор Хърка като висококвалифициран хърколог и като възможно най-добрия кандидат, който да заеме свободната позиция във вашия факултет по хъркология за специализация в тази област на медицината. Твърдо съм убедена, че опитът на д-р Хърка ще допринесе сериозно за бъдещото развитие на науката хъркология и за изучаването на процеса на хъркане у хората.

Искрено ваша,
Аида”

Ади пъхна писмото в плика, отиде в спалнята, взе рисунката на лекарката изпод възглавницата, върна се в кухнята и пъхна и рисунката в плика. Извади от джоба си едно листче, сложи го на масата и преписа от него следния адрес:

Harvard Medical School
25 Shattuck Street
Boston, MA 02115
USA

Залепи марката върху плика, запечата го, отиде до антрето, където беше пуснала чантата си, отвори я и прибра писмото вътре.
После се преоблече и се зае да приготвя вечерята. Скоро се прибра и любимият й, помогна й със салатата и както обикновено, към 19,30 ч. седнаха да вечерят.
По-късно, когато Ади се приготвяше за сън и надигна възглавницата, за да даде наставления на лекаря отдолу, любимият й надникна, за да види младата си докторка, но за негова изненада тя не беше там. Вместо нея имаше млад лекар.
- Къде ми е докторката? – попита любимият й.
- Получи покана за специализация по хъркология в Харвад и замина – отвърна Ади. - Даже й дадох препоръчително писмо.
Той се засмя невярващо – явно помисли, че Ади се шегува. Тя вдигна рамене и каза:
– Сори, ама никой няма да откаже Харвард, дори и заради теб!
- И къде е тя сега? – пак попита любимият.
- Предполагам, в самолета – отговори съвсем сериозно Ади.
Любимият й я гледа в продължение на половин минута с изражение, което казваше: „Че си луда – луда си, ама защо и аз трябва да полудявам?”. Ади обаче издържа стоически – беше се посмяла до насита, докато писа препоръчителното писмо на лекарката и когато надписа плика с адреса до Харвардския медицински факултет и сложи вътре писмото и рисунката на лекарката. Превиваше се от смях, като си представяше как някой чиновник в Харвард отваря плика и намира вътре нескопосана рисунка на лекарка и откачено препоръчително писмо за някаква хърколожка, която щяла да специализира там.
- Съжалявам, че си разочарован, но това е положението – каза Ади, сложи глава на възглавницата и тъй като беше изтощена от безсънието предишната нощ, веднага заспа.